Българският форум за стара електроника

В тази тема смятам да изложа дълбоката обосновка на музейното дело като цяло и в частност на събирането на стари телевизори. Много моля всички да се постараят да намерят пропуските и неяснотите в текста (неизбежни поради човешката ми природа) за да стане той какъвто трябва- достоен за вниманието на интелигентни същества от всички обществени групи, от целия съзнателен свят.
Започвам с една обща концепция, съгласно с която се старая да живея.
Разсъждение 1
Аз живея, но за да се радвам на живота както подобава и както, несъмнено, трябва да бъде, ми е нужно много добре да знам защо живея. Трябва да съм наясно със стимулите си, с ценностите си, с онези конфигурации на мисли, при които мозъкът ми се е държал най-добре. В мен съществува силен стремеж да подредя мислите си, да осмисля спомените си и да започна една наистина достойна човешка дейност, която да продължа до края на дните си- истински живот. Наистина, престъпно е по отношение на екосистемата да си човек и въпреки това да водиш живот на прасе или друг по-нисш бозайник: такъв човек носи отговорност, която дори не осъзнава. Аз пък съм такъв един нещастен човек, който прекрасно разбира, че начинът му на живот и световъзприятието му не подобават на Homo Sapiens и търси изход от това положение.
В един прекрасен момент стигнах до прозрението, че целият живот представлява едно постоянно оптимизиране, решаване на екстремални задачи с много параметри и то непрекъснато във времето. Мозъкът е този, от когото зависи успешното решаване на тези задачи. Но мозъкът на човека по принцип не е устроен адекватно на въпросната постановка: той не решава една единствена непрекъсната времепространствена оптимизационна задача през целия си живот, а я разбива на отделни такива и ги решава когато може, и което е много съществено- когато не спи. По принцип задачата е обречена да не може да бъде решена съвършено точно поради огромния брой несъвършенства на човешкото тяло- нашите сетива, нуждата от сън и не добре организирания начин на мислене, въобще нашата физическа ограниченост.
Интересно е следното: ако на Земята се намира поне едно същество, което напълно да се справя със своята оптимизационна жизнена задача, то, колкото и трудно да е да си представим последиците от действията му върху останалата Природа, едно е сигурно- ние, останалите хора бихме го смятали за божество. И нашите животи неизбежно биха били под неговата власт! Но това е лирическо отклонение.
Първо предлагам малко размисъл над темата за живота от гледна точка на оптимизацията. Ще започна с общи приказки относно философския аспект на оптимизирането. А именно: Човешката мисъл е базирана на работата с абстрактни понятия- величини. Свикнали сме да разсъждаваме с функции на една или повече променливи дори без да го осъзнаваме, дори да сме чужди на организираната математическа наука. Е, поне повечето от нас. И целия кипеж на цивилизацията около нас допринася за формирането на нашето съзнание по този начин. Но дори най-примитивни организми като вирусите и бактериите са способни да сравняват стойности на величини като соленост, осветеност, влажност, температура и други, така че това не е непременно разумна дейност. И всичко това- абстрахирайки се от множеството неживи обекти, влиянието на Природата върху които води до промяната им , по която пък ние съдим за промяната на величините- пример е термометърът. Ние ще обсъждаме живите същества и по-конкретно нас самите, понеже себе си можем да попитаме за начина си на мислене по всяко време и без да четем нещо допълнително(въпреки че последното помага). Също така какво точно е живо и какви са критериите за живот е тема на друга дискусия. Казах всичко това, защото за да говорим за оптимизация, трябва да сме наясно с въпроса за сравнението на стойности на величини при различни стойности на аргументите им.
Един изумително елегантен пример, с който е добре човек да се гмурне в тази тема е задачата на Дидона- намирането на онази форма, която трябва да се придаде на един плосък
контур, за да огради той най-голяма площ.(Всъщност Дидона е била изправена пред задача за полуокръжност поради наличието на морски бряг). Интуитивно е ясно и за децата, че това е окръжността. Но строгото доказателство на този факт е много сериозно предизвикателство за непривикналия човек. А задачите, които всекидневният живот ни поставя са всъщност зловещи в сравнение с тази проста планиметрична задача. И това, че не го осъзнаваме, показва единствено колко несериозно подхождаме към живота. Ние често, изморени от неприятностите, се оставяме на течението, както се казва. Вдъхновението е това, което не позволява на човека да грохне умствено докато тялото му още е здраво. Въпреки че болестите обикновено не закъсняват когато хаосът завладее главата.
Но е важно човек да разбере, че ако се страхува от трудното и подхожда към него с прекалено страхопочитание, това води до лоши резултати- всеки знае- понякога в стремежа си да се справим дори с най- банален проблем, ние го представяме пред себе си в такава усложнена постановка, че после се чудим защо нещо не става. Всъщност добре е човек да има тази нагласа, че дори най-сложните ситуации, възникващи в живота са възможнсот да покажем (най-вече на самите себе си), че сме достойни членове на обществото, че сме истински хора, а не мрънкащи отрепки! И най-важното, че самият процес на решаването им може да бъде удоволствие, стига да създадем в себе си тази нагласа.
Та да се върнем на темата: Как днешният ден да бъде по-успешен, как да зарадваме близките си, шефа си; как да си съкратим времето за отиване донякъде, как да имаме повече пари, по-малко досадни ангажименти, повече свободно време- щем не щем ние оптимизираме, иначе- пропадаме! В стройната математична наука почти всички тези задачи се решават с намирането на производната на функция или функционал и приравняването и на нула и проверка на знака на втората производна. Живите същества подхождат по- различно: те използват паметта и опита си за да сравнят, опитват, проверяват резултата и екстраполират- изобщо подхождат “числено”, както биха се изразили програмистите.
Забелязал ли си, драги ми читателю, че колкото повече време и мисъл посвещаваш на една отзадачите си, макар и да се проваляш частично или изцяло в другите задачи, трудът ти обикновено не се оказва напразен- придобитите умения в решаването на онази задача стават необходими най-малко в един по-нататъшен момент. Не е задължително дори този момент да е в твоя живот- натрупаните идеи и знания ще се окажат полезни някога някому.
Стига човек да мисли, да действа и да документира дейността си, той няма за какво да се тревожи- така той може да се окаже полезен по всяко време. Особено в ерата на тоталната комуникационна свързаност.
Живеейки, човек описва в пространствовремето своеобразен 4D обект, нещо като траектория, но понеже понятието траектория обикновено се асоциира с точка, ще го наречем канал- жизнен канал. Този канал е уникален и представлява цялата история на човека от зачеването до смъртта, като единият му край е разклонение на канала на майката, а другият завършва с други каналчета на други, по- нисши организми, каквито са, например, червеите, или с разклоняване на каналчетата на отделните атоми и молекули при кремация и т. н.. Този жизнен канал на човека е съвкупност, на свой ред, от каналите на отделните елементарни частици от които той се състои, които по цялото му протежение се разклоняват от и вливат във него- досущ като токовите тръби във флуидната механика. Но жизненият канал представлява добре оформена структура, така какт е добре отграничим от средата самият човек. След цялата тази увертюра съм готов да споделя мнението си, че не е без значение по какъв начин ще премине през пространствовремето жизненият канал- той ще мине оттам, откъдето ние го прокараме или откъдето ни се наложи да го прокараме. Ако ние закривим жизнения си канал към някояе смертоносно за нас явление, ние ще умрем и жизненият ни канал ще се разпадне на съставните си каналчета. Можем, напротив, да живеем по онзи начин, който ще ни даде най-дългия живот и съответен на него канал.
Но най-дълъг живот, както ни е добре известно, не задължително означава най-смислен и полезен за човечеството живот. Тъй щото човек е изправен във всеки един момент от живота си пред избор- дали да поеме по път, който би бил най- добър за благополучието на цялата екосистема, или по някакъв друг път- пътят на личното благополучие, който рядко съвпада с предния, или по пътя на неизвестноотта- този последният случай е който се реализира винаги и другите два са негови асимптотики.
Смея да твърдя, че за всеки жив организъм съществува такъв път, който би довел до най-добри резултати за цялата екосистема и напротив, съществува път на максималната вредност за екосистемата. Екосистемата, на свой ред като цяло има свой жизнен канал, включващ в себе си нашите. Как би могло нейното благополучие да се отрази на канала и? Вероятно като увеличи времепространственият му обем, а не просто времевата му дължина. Защото ако някой превърне екосистемата в един единствен вирус, който да просъществува милиарди години чак до свършека на света, това би описало 4D обем, по-малък отколкото ако съвременната земна екосистема запази биомасата си макар още няколко дни!
И разумното същество е надарено с възможността да потърси с ума си онзи най-оптимален за екосистемата свой живот оптимизирайки!(Също оптимизирайки може да открие и онзи най-гибелен път). Ето това е за мен смисълът на живота- резултатното търсене и поддържането му в оптималния жизнен канал, който преминава през всички абсолютни пространствени максимуми на функцията на правилност на постъпките. Е, разбира се, човек не може да изпадне в чак такъв фанатизъм, че да следи и оптимизира всяко свое движение. Ето защо той иска-не иска практически винаги би описал канал, различен от оптималния. Въпреки това обаче стремежът му се възнаграждава почти винаги с такъв канал, който е много по-оптимален от онези, които би могъл да опише ако не беше се старал. Нещо важно, което изпуснах да спомена при дефинирането на жизнения канал, което обаче, си е ясно е това, че той няма право да пресича пресечения светлинен 3D конус, пресечен от пространствения обем на тялото в кой да е момент от живота. Защото следната ситуация би била абсурд: За да постъпя най-добре за екосистемата, аз трябва да отида до “Калисто” за половин секунда! Та сега като приведох този пример, си дадох сметка, че това ограничение със светлинния конус е прекалено слабо и максимално и е следствие от непознаването на детайлите на действителността.
Сега нека отделим поне малка частица от подобаващото внимание на Негово Величество Животът- базисно поведение на материята, базисно природно явление. Отново ще споделя моето гледище- останалите гледища при желание могат да бъдат изровени от литературните залежи. А то е, че рязка и отчетлива граница между живо и неживо не може да бъде прокарана! Като живот може да се разглежда без ограничения абсолютно всяка симетрия, загатната от материята, всяка локална проява на нарастване във времето и/или в пространството на степента на симетрия всред материята- иначе казано, зсяка разпространяваща се поне във времето вълна на подреденост. В такъв смисъл дори формирането, например, на водороден атом от отделни електрон и протон, е акт на живот всред плазмата! И значи тази високоорганизирана квантова система- атомът, спокойно можем да наречем по-жива от отделните електрон и протон. По-нататък, атомите, пръснати и скитащи се из вакуума като пари на някакви химични елементи могат, при отнемане на енергия от тях, да формират отново по-симетричната структура кристал. И тя без съмнение е по-жива от парите! Нека по земята се търкалят четири обли камъка. Правим от тях тетраедър и констатираме гордо, че сме създали нещо по-живо от отделните камъни! Хвърляме сачми в чаша и те не след дълго образуват симетрична структура с тетраедрична клетка- нещо като кристал. Във всички дадени примери симетрията може да се изгради поради три необходими фактора- отнемане на енергия, прилагане на потенциални полета и вътрешната структура на съставните части(Която се проявява задължително чрез някои от полетата) В примера с камъните може да се получи тетраедър дори ако само ги търколим в подходяща ямка-потенциален минимум и така да се спази по очевиден начин условието за отнемане на енергия от системата. И така, ние не можем да кажем “това е живо, а това-не”, а можем само да кажем “това е по-живо от другото”, като критерият е достатъчно очевиден за системи като атомите и кристалите, но е по-трудно да се приложи за обекти от нашия ранг, с чието устройство сме по-малко фамилиарни. Например по-жив ли е човекът от мравката?- ами май да! Но по-жив ли е човекът от делфина? Тук изобщо не съм сигурен!
Дори вече за примера с мравката не съм сигурен. Защото си зададох въпроса дали е по-живо това, което е по-сложно в своята цялост от друго нещо, което, макар и по-просто от другото, е по-високоорганизирано на единица маса от него. В края на краищата, цялостната организираност ли взимаме за критерий, или относителната масова организираност? Този въпрос затруднява и до днес биолозите и те не случайно са си въвели едно такова понятие като коефициент на енцефализация: масата на мозъка отнесена към масата на тялото. За човека този коефициент е по-висок от същия на почти всички бозайници…с някои наистина малки изключения като земеровката! Аз също не съм в състояние да отговоря обосновано на поставения въпрос.
Биологичният живот, явяващ се всъщност клетъчен живот, е обединен именно от този факт- той има за своя елементарна подсистема клетката и поведението му се диктува от нейните нужди: клетката също като целия многоклетъчен организъм непрестанно обменя вещества и енергия, просто се храни и отделя. Тя се дели- структурира материята по свой образ и подобие когато се появят нужните условия. Атомите също могат да поемат и изпускат порции енергия преминавайки на различни енергетични състояния, възбуждайки се и девъзбуждайки се. Те могат да обменят и материя- в химичните реакции и при йонизация те придобиват или се лишават от електрони; при ядрени реакции те могат да обменят абсолютно всяка част от себе си и така да променят радикално своята същност. Сами по себе си атомите обаче не са способни да създават себеподобни при каквито и да било условия и това съществено ги отличава от клетките. Клетките от няколко ковалентно или йонно свързани(всъщност електромагнитно свързани при всички положения) атома, обаче, могат да представляват кристални зародиши и да подредят около себе си още много такива същите клетки, способни от тяхна пък страна на същото. И така при наличие на “храна” и подходящо приложени външни потенциални полета растат кристали, растат диаманти! Елементарната клетка тъпо и сляпо се мултиплицира в милиони, милиарди, хиляди милиарди себеподобни съседи.
Същото правят и ДНК, и РНК- мултиплицират се, транскрибират се, както се казва. Но за целта трябва да им се помогне с подходящи аминокиселини и ензими. И тук е тънкият момент- вирусите и фагите, представляващи ДНК, РНК или друга помнеща молекула, свързана с множество ензими, белтъци и органични и минерални групи, и представляващи своеобразни кристали, не са способни да се самореплицират като клетките. Типичните кристали го могат, клетките го могат, но междинната форма не го може! Ето защо биологичните клетки положително не произлизат от кристалите. Те само използват подобен размножителен механизъм.
А откъде са се взели първите клетки-предците дори на анаеробните бактерии и археите?Предлагам една страхотна статия от Уикипедия:
http://en.wikipedia.org/wiki/Abiogenesis
Миналото на живота, неговите първични форми, без съмнение имат дълга и завладяваща история, а в еволюционния процес се крият отговорите на множество въпроси, свързани с трудности и невероятните им преодолявания от страна на живота в миналото, които биха били поучителни за днешния живот наред с развиващата се могъща математическа наука. Бъдещето на живота носи печата на разума върху себе си и пред този нов, уникален по рода си в цялата Вселена, Разумен живот се възправят множество базисни въпроси: Каква е причината да съществуваш?Ти знаеш откъде си дошъл, но къде искаш да отидеш? Как искаш да изглеждаш? Колко можеш да знаеш и колко ти е нужно да знаеш?
На първия въпрос е лесно да се отговори: Причината за съществуването на живота до появата на мислещи организми е била проста: Така е пожелала да се подреди материята. После се появяват разумните същества, които започват да си задават въпроса защо живеят. Тъй като те вече имат волята да управляват живота си, появили са се първите съзнателни самоубийства, каквито наблюдаваме днес при морските бозайници и хората.Защото разумният живот, за разлика от всеки друг, има способността да предвижда неща, които не могат да бъдат предусетени с каквито и да е сетива. И когато предвиди, че за неговата личност отсъстват всякакви възможности за реализация на щастливо съществуване, той най-често избира самоунищожението. А неговата вечна цел, вечен стремеж е собственото му усъвършенстване, опознаването на нови и непознати кътчета от действителността, промяната на света по свой образ и подобие или собствената си промяна по някакъв образ и подобие. Това е и което изпълва с щастие съществуването му. До появата на разумния живот еволюцията на по-прости организми в по-сложни е била тикана насила от променящите се условия на средата, както и от вътрешни причини. Промяната в структурата винаги съпътства живота. А условията казват коя промяна е добра, коя мутация е полезна. Историята на еволюцията изобилства от примери за индуцирана от условията деградация на сложноустроени живи форми в по-прости , които са се оказали по-адекватни на новите условия. Наистина, по-простите същества са по-лишени от възможност за динамичо самоадаптиране и имат по-малка биологична гъвкавост като правило. Но затова пък те са надарени с по-голямата статична устойчивост на по- елементарните структури. И освен това по-простите структури от един тип винаги си приличат много повече от по- сложните еднотипни структури. А елементарните частици от един тип са практически еднакви и стабилните измежду тях притежават колосална структурна устойчивост. Ето защо в някои случаи еволюционният процес е намирал опростяването за по-изгодно. Разумният живот обаче, веднъж достигнал до прозрението, че мисълта го прави силен, не е вече склонен да върви по пътища, различни от пътя на интелектуалното съвършенство!
А вторият въпрос, какви цели ще си постави животът? Няма съмнение, че всяка негова единица, всеки отделен организъм ще става все по-единен с останалите, все по-зависим от тях. В модерната цивилизация човешките професии са като функциите на диференцираните клетки в многоклетъчния организъм, а хората са здраво свързани от симбиозата в единно общество, в единен държавен организъм. И именно тази организация е позволила в някакъв момент да се появят учени- хора, които са полезни по начин, различен от добива на храна, по-индиректен начин. Също така тези хора на даден етап измислят всевъзможни машини,които да избавят останалите от необходимостта да полагат тежък физически труд, несъвместим с усилената мисловна дейност. Така бавно и полека човечеството се стреми към състояние, в което всички хора ще са някакъв тип учени и само на тази база ще е диференциацията на професиите. Наистина, вече е налице етап, в който повечето хора имат възможност да живеят спокойно и да мислят, още от деца им е осигурена тази възможност. За жалост обаче, стената на много семейства се оказва непробиваема за образованието: хора, които през целия си живот са полагали тежък труд в името на благоденствието на децата си, жертвайки личното си усъвършенстване, лесно губят контрол над семейството си и децата им се превръщат в глупави, разглезени и лениви хора, които не знаят какво да сторят с живота си. Стават наркомани, пияници, кришнари, манекени и прочее измет, която не мисли и не помага на човечеството. Така че целта на живота си остава осъвършенства- нето, но вече не само личното(което, обаче, е задължително), а осъвършенстването на цялостната екосистема! И колкото повече човек отглежда науката, толкова повече започва да разбира нещата в тяхната цялост, сглобява пред себе си един все по-верен модел на действителността.
Ако се опитаме, макар на смях, да видим докъде би довело правилното живеене, включващо разбиране на живота на цялата екосистема от страна на всяко отдеелно разумно същество, бихме достигнали до отговора на третия въпрос: знаейки бъдещия облик на екосистемата, ще знаем и облика на отделните организми. Обратното е немислимо.
И така, нека се понесем в един далечен, асимптотичен стадий на живота, когато вече няма да има Земя, най-малкото. Ето какво си представям, поправете ме, защото неминуемо ще сгреша някъде: Екосистемата е станала вътрешно съвършена структура, която е изключила възможността за собственото си унищожение поради вътрешни за нея причини. Абсолютно всеки разумен организъм в нея знае какви са принципите, които екосистемата е приела за свои императиви и няма да ги промени без неговото съгласие. Тази екосистема съхранява на определени места цялото видово богатство на живота от протобактерии през хора до най-съвършения и, най-съвременен обитател- нещо като идеята на Ноевия коввчег. Тази екосистема също съхранява по един представител от всяко различно по замисъл техническо устройство, което е било съхранено до етапа на осъзнаването на необходимостта от това съхраняване, както и по един уникален от всички представители на техниката и изкуството, създавани след този етап. Също ще се съхраняват в систематизирана база данни всички физически и математични изводи и наблюдения, правени някога.Така цялостната времепространствена картина на живота ще е винаги на разположение, а истината ще бъде вечно очевидна.И освен това в цялото това информационно изобилие всеки организъм ще може лесно да намери най-оптималния начин да се развие, да разбере интересуващото го по най-оптималния начин! Защо мисля, че подобни мерки са необходими: изобщо не съм сигурен, че в произволен момент от времето и разполагайки с краен период от бъдещето, едно разумно същество при желание би успяло да възстанови произволно важно за живота събитие от миналото. А това, принципно, прави Знанието, науката, нестабилни! Как мислите, в една дори съвсем проста и идеализирана ситема от голям брой частици, ако в даден фиксиран момент са ни известни фазовите параметри на всяка частица и са изключени релативистките неприятности от опашките на разпределенията, а също можем да кажем тези параметри и във всеки бъдещ момент, че и то без неопределеност, това би ли ни гарантирало ЕДИНСТВЕН начин на протичане на миналото? А за реална система? Би ли било възможно еднозначното определяне на миналото, дори при наличието на всичката възможна информация от цялата видима и предсказуема Вселена? Според мен не. Затова важните неща , явяващи се естествени документи за историята на живота, трябва да се съхраняват. По-нататък относно облика на екосистемата може да се каже, че тя ще включва изкуствено създадени организми, способни да реализират много мощна, продуктивна, чиста от шумовете на нашето тяло, мисъл- съвършен изкуствен интелект. Организми, които няма да се тревожат, а само ще решават самостоятелно всички изпречили се пред тях проблеми, докладвайки на общността само при невъзможност за справяне и при наличие на време. Пишейки това си давам сметка колко много човек е зависим от чувствата си и прищявките на тялото си- като животно! Вижте една обикновена, глупава домашна котка: през почти цялото време тя е заета с ядене, пиене, близане на козината си , чесане, дефекиране и пикане, а когато всичко това и омръзне-просто спи или седи неподвижно, намирайки се в равновесие с чувствата си и гледа пред себе си, готова да улови със сетивата си и най-малкия намек за нещо интересно. А интересно е отново яденето и понякога играта, която е един от малкото проблясъци на разум у нея, заедно със стратегиите и при лов или проникване до скрит обект. Та подобно нещо сме и ние, хората, само дето ние имаме повече възможности с големите си мозъци. Е, ще има, казвам, и непрестанно мислещи същества. Всички разумни организми ще имат управленска функция, определена и обоснована от тях самите.Нито едно решение ще бъде вземано без обоснованото съгласие на всички членове. Разглеждането на решенията и обосновките ще се извършва от голям брой специално за целта изолирани информационно суперкомпютри и при несъвпадане на заключенията им процедурата ще се повтаря до достигане на съгласие. Като ще се търси причината за грешката на съответния компютър. Ще съществуват също организми, живеещи в открития космос. Те ще усвояват енергията на звездите и ще се хранят(по-точно ще използват за ремонтен материал) всяка попаднала материя, разполагайки с възможността да осъществяват всички възможни ядрени реакции. На тази тема може да се мисли и мечтае много и това е полезно.
И накрая, последният въпрос: Колко може и колко трябва да се знае? Колко може-науката ще покаже. А колко трябва- аз не мисля , че трябва да има количествени ограничения. Но знанията на всяко живо същество, способно да разполага с такива, трябва да не бъдат хаотични, а да имат собствена структура, представляваща сякаш друго живо същество в живото същество- те трябва да се самоорганизират, да намират собствените си грешки и пропуски и да се самонадграждат- всичко това е работа на мозъка, а неговата настройка е почти изцяло отговорност на общността! Общността никога повече ще пренебрегва индивида и същевременно никога повече ще си позволява лукса да не разбира явленията вън от контекста и екосистемата- вън от цялостта и.
Следва продължение.

Разсъждение 1 е започнато на 02.01.2009

ОТНОСНО КОМУНИЗМА

Нека обърнем внимание на факта, че хората са твърде социални животни, те не могат изобщо да съществуват поединично. Необходимо е да се формира група от някакъв минимален брой индивиди, в която дейностите, свързани с оцеляването, са разпределени по подходящ начин между тях.. Поради естествената дивергенция в човешкия вид, която е универсален естествен процес и протича толкова по – бързо, колкото по – кратък е репродуктивния цикъл за вида, днес човечеството се състои от голям брой различни породи хора, при това не само различни раси. Поради сложната организация на човешкото съзнание, се оказва възможно посредством различна начална настройка на това съзнание, или иначе казано, чрез различно задаване на начина, по който човек управлява интелекта си, от едно и също дете да бъдат формирани коренно различни личности – това е то възпитанието. Детето може да бъде така възпитано, че да прояви наклонност към определен род дейности, или напротив, да се държи напълно апатично и готовански. Според мен всеки здрав човек би могъл да има наклонност към естествознание. Но тя може да се прояви само при условие, че възпитанието е било проведено кадърно.
В продължение само на последните няколко века, човечеството намира начини да се справи с почти всичките си естествени врагове – акт, който сам по себе си е достоен за уважение, но и предполага съответен скок на ниво съзнание у всеки един човек поотделно взет. Защото така единствен механизъм на естествения подбор остава вътревидовата конкуренция. И тя се изостря немилостиво и много бързо, изразявайки се в най – вече във финансово и интелектуално съревнование, при което наградите за победителя са увеличаващи се възможности за достъп до разни продукти, до информация, до власт и влияние над други хора, уважение. Особено внимание заслужава факта, че достъпа до добро образование и до цивилизовано отношение е право, което също трябва да бъде извоювано от същество, което не имало такъв. Или от родителите му – в този случай личната борба за тези блага се пренася на надличностно ниво. На ниво семейство. Могат да се конкурират хората по всякакъв начин, без други правила освен естествените закони. Съюзяват се на база интереси и индивидуални особености в различни групи – в племена, в държави, фирми и други организации за съвместно оцеляване, включително и в условия на конкуренция. Същевременно хората имат доста локално мислене в по – голямата си част и им е трудно да следят всички процеси на конкуренция, в които едновременно участват, трудно им е да координират действията си с тези на другите членове на групата, така че действието на групата като цяло да гарантира поне оцеляването й. Ето защо се явява необходимост от организатори – вождове, шефове, политици и др.
Става дума за това, че конкуренцията в рамките на човешкия вид е по – жестока от всякога в последно време, че се обострила неимоверно, а не че се е появила в последните столетия. Просто преди това тя е била характерната за всеки вид вътрешна конкуренция – нищо повече. Човечеството има в момента възможността всеки негов член да живее добре в смисъл на храна, достъп до лечение, енергия , промишленост. Но конкуренцията индуцира и усилва социалното неравенство. Това означава не само различен достъп до изброените блага, но и до такива неща като образование, и дори възпитание. Нещо толкова жестоко, колкото дори не можем да осъзнаем веднага. Причината е не в това, че изместените могат да страдат и да умрат. Тя е в това, че тяхното поведение може да стане твърде неадекватно на ситуацията, в която живеят. И в която живеят всички обитатели на Земята. Създавайки със самото си съществуване опасност не само за тези, които са ги победили, но и за всичко живо наоколо. А поради глобализацията – и не само наоколо. Вредите от глобализацията на човечество, почти всеки от членовете на което мисли локално, са невероятни. Да не говорим че тя свежда до минимум биологичната гъвкавост на човешкия вид, т. е. устойчивостта му на разнообразни и бързи промени на средата, към които хората от различните етноси, култури, племена и т. н. се оказват винаги в различна степен приспособими. Възможно е хората да бъдат високоприспособими и биологично гъвкави като вид в рамките на една свръхглобализирана структура само ако … са съвършени! Ала не са. И на този етап е много полезно едновременното съществуване на голям брой жизнени стратегии, различни обичаи и култури. Нито една жизнена стратегия е универсална, но колкото повече и различни ги има, толкова по – вероятно е някои от тях да се окажат от полза на част от човечеството в дадена ситуация.
Но да се върнем на конкуренцията в човешкия вид заедно с ползата и вредата от нея. Ползата е известна на всички – да победи по – добрият, в резултат на което видът да окрепне. Вредата от конкуренцията се наблюдава само при някои животински видове, между които, за съжаление , е и нашият. Всеки член от човешкото общество носи огромна отговорност, която рядко напълно осъзнава. Отговорност, свързана с това, че той има разум и съзнание, благодарение на които се е избавил от действието на множество ограничаващи, дисциплиниращи, облагородяващи и т. н. механизми на екосистемата, с които тя действа на своите членове – живи същества. Механизми, с които екосистемата осигурява на себе си, заедно с всички изгаждащи я растения, животни, гъби, микроорганизми, устойчиво съществуване в условията на динамично равновесие с променящия се мъртъв свят – нейната основа. В такъв смисъл поведението на човечеството като цяло наподобява поведението на пораснало дете, което иска да се отдели от опеката на семейството си. С тази разлика, че това “дете” просто няма на кого да подражава и трябва да съобрази как да организира устойчив живот за себе си и за екосистемата, която го храни … абсолютно само! За милиони години напред – един разумен срок за вида homo sapiens. Оказва се, че човечеството е едно не особено дисциплинирано дете на Майката Земя. Което не обича да си гледа уроците и да си пише домашните. Но има страхотна мисъл, за която няма ограничения. Така изглеждат нещата отдалече, “от спътников поглед”. От всеки човек се изисква да знае и може наистина много повече от което и да е друго животно, защото той, заедно с другите хора, притежава божествената власт да направлява живота на всичко живо! Ако ли вместо да поеме това бреме, човекът избере безсъзнателния начин на живот на своите далечни праотци, възползвайки се обаче от постиженията на цивилизацията, то бъдещето му е повече от мрачно… По – мрачно дори от случилото се на предишния върховен повелител на Земята – динозавърът.
Динозавърът, въпреки насмешката, с която тълпата го разглежда, е животно повече от достойно за уважение – царувал “начело” на световната екосистема повече от 160 милиона години – почти цял оборот около центъра на Галактиката, при това въпреки всички катаклизми през този дълъг период. Накрая е бил насилствено отстранен от престола. Но пък днес той е господар на небесата.
Ние, притежателите на един от най – съвършените мозъци, можем само да мечтаем да просъществуваме толкова време. Още повече да изживеем всичкото това време по достоен начин. Това не е ирония, а нещо съвсем закономерно – естествена мярка за възможната бързина на еволюционно изменение на един животински вид, който не е “въоръжен” със съзнание, е репродуктивния цикъл. Но когато се появи съзнанието, това е преломен момент в хода на еволюцията на вида. Тя се ускорява неимоверно, заедно с нея и всички други процеси, имащи отношение към дадения вид. Изменчивостта се реализира по качествено различен начин – не генетично, а с помощта на бързо протичащи промени в мозъка.
Сега по основната тема – тъжната гледка, която представлява човешкия живот по Земята днес, е следствие от лошото възпитание на голяма част от хората – те не знаят какво да правят с интелекта си или чисто и просто, залисани в изкарването на прехраната си и личното си и на семейството си оцеляване, нямат време и умение да го използват. Те не са имали шанса да придобият ценностна система, нямат шанса да живеят достойно, не знаят какво да очакват като бъдеще – просто живеят ден за ден. Понякога, живеейки в такива условия, ти се струва че в човешкия свят не е останало място за достоен живот, но всъщност е съвсем напротив – достойният живот ще е все по – необходим на всички нас! Моята теза на съзнателно същество, е следната:
Аз трябва да живея живот с определено качество – да оцелявам, да живея на всяка цена – това е самоцелно занимание, в което не виждам смисъл. Ако пред мен стоеше избор да живея неподобаващо за човек или да не живея изобщо, бих избрал второто. Но такъв избор НЯМА място в действителността: ВИНАГИ има начин човек да живее достойно за същността си на необикновено същество. Ала за да бъде намерен такъв път е необходима помощта на други хора, тук семейството и обществото имат определящо значение. И, колкото и смешно да прозвучи – международното положение също има значение. Основният абсурд на нашето съвремие – парите и определящото им значение за протичането на човешкия живот още от замислянето му – е нещо неизбежно, което, обаче, трябва да приключи скоро. Парите са опит за налагане върху човешкото поведение на рамка на математическа предсказуемост, нещо жизнено необходимо, когато нямаш доверие във и не познаваш човека, с когото обменяш блага. Или просто нямаш желанието или възможността да го познаваш. Известен факт е, че съществуват групи от високосъзнателни хора – приятели, хора на изкуството и науката, вътре в които взаимоотношенията са уредени по неписани закони – морални кодекси. Парите уреждат единствено отношенията на подобни групи с останалия човешки свят.
Солидарността е основен белег на човешкото социално поведение. Съзнанието за собственото несъвършенство – това е индикаторът, че имаме съзнание и това, което ни подсказва, че слабият, комуто оказваме помощ сега, може да е силен във всички онези отношения, които нямат непосредствена връзка с бедата му – нещо, за което нямаме възможност лесно да съдим (поради несъвършенството си). Общуването с другия човек е задължително, поучаването му – желателно. Така разбираме най – вече къде греши Наша милост.
Търсенето на икономическа изгода винаги и във всичко, преследването на цели по шаблони за успех, суетата и стремежа към величие – това са примитивни начини на съществуване, които правят поведението на човека предсказуемо, а живота му – еднообразен и неприятен преди всичко за самия него.
Големият брой страдащи хора, без значение къде са те, щом те са на Земята, те представляват заплаха за световната екосистема. В историята има много примери колко страшен може да бъде гневът на една голяма, озверяла от мизерия човешка маса. Тя негодува, като правило, срещу социалния контраст между нея и богатите. Без да се интересува от причините за него и неспособна да ги анализира. Забравили за тази бомба със закъснител, богатите хора не усещат заплахата. И рано или късно, ако някаква причина сплоти мизерстващите и насочи тяхната ярост срещу някого, който бъде набеден за виновен за тяхното страдание, със сигурност този някой ще бъде пометен. Без значение дали е виновен или не – той ще плати за това, че не е видял заплахата. За това, че не е знаел колко гневни могат да бъдат едни бедни, гладни, страдащи и прости хора. Такива хора могат да бъдат поддържани безопасни за капиталистичната система чрез индуциране на разединение и омраза помежду тях – така се изключва риска те да се обединяват. Тяхната численост пък може да се поддържа в разумни граници и дори да бъде намалявана посредством добре организиран геноцид. А той се провежда, в общи линии, по следния прост начин: изтеглят се интелигентните представители, а останалите се дезинформират постоянно и методично. Между последните се поддържа разделение на политическа, финансова, спортна и всякаква възможна друга основа. Обезглавяват се науката и изкуството, за да няма приток на свежи идеи и надежди. И най – забележителното: геноцидът може да бъде организиран и така, че да се самоподдържа, т. е. да работи с минимална външна намеса. Геноцидът е акт на отчаяна отбрана от опасността, която представляват страдащите. Акт на хора, които нямат достатъчно мащабно мислене за да си представят друг изход от създалата се ситуация. Акт на хора, чието мислене е сковано в ковчега на парите и капиталите, виждащи реализацията на своя живот, заедно с всичките им мечти, в собствеността.
В обект на собственост те могат да превърнат абсолютно всичко, в това число музиката и всяко друго изкуство, могат да поделят Луната на парцели и територии, както направиха с океаните и с джунглите. За да има смисъл собствеността, естествено, е създадена и система от закони, които да я гарантират и всички, които не се съобразят с тези закони, биват елиминирани като крадци и прочее разбойници.
Собствеността е хубаво нещо – тя осигурява по – добър живот на тези, които са положили по – големи усилия да я придобият. Създава подходящи условия за развитието на изкуството и науката от страна на притежателите й. Или поне потенциална възможност за такова развитие…Дава възможност на трудолюбиви и талантливи хора да постигнат много за усъвършенстването на човешката мисъл и обществото, за решаването на наболели проблеми.
Но за жалост, това е едно решение с определени странични ефекти:
Собствеността е притежание не на този, комуто би било най – добре да принадлежи от гледна точка на стабилността на обществото и екосистемата, не на тези, които наистина знаят какво да правят с нея, а на онези, които познават най – добре механизмите за придобиването й, онези които са посветили жалкия си живот на изучаването им – една трудоемка задача, изискваща интелект, упоритост и … достатъчно слаб интерес към всичко друго. Както обаче ни е добре известно, съществува съществена разлика между интелекта от една страна, и системата от алгоритми и абстракции, която го управлява и насочва в едно или друго направление. Айнщайн е обърнал внимание на това просто обстоятелство по един елегантен начин: “Any intelligent fool can make things bigger, more complex and more violent. It takes a touch of a genius, and a lot of courage, to move in the opposite direction.”
Освен това няма ограничение върху количеството блага, които могат да бъдат отнети от други хора чрез пазарна конкуренция: теоретично няколко души могат да сведат до минимум достъпа до блага на всички останали в рамките на капиталистичната система, стига да са достатъчно недалновидни да не разберат, че така няма да има кой да произвежда в дългосрочен план. А липсата на далновидност от страна на големите собственици превъзхожда, или поне не отстъпва, от тази на бедните и необразовани техни събратя, затова първите са съизмерим, ако не и по – голям генератор на екологични проблеми от вторите. И това не е чудно: докато бедните просто не са имали шанса да бъдат възпитани и образовани добре, много от големите ненаследствени собственици просто съзнателно са се поддържали в информационна изолация относно всичко, което не се е отнасяло непосредствено до тяхното забогатяване.
Наистина, днес има много подобни хора, които са едновременно смешни и тъжни за наблюдение: те съсредоточено и автоматично придобиват собственост, прилагайки в тази дейност всичките си знания и умения, докато настъпи един момент, в който те биха могли да си позволят да се заемат с наука, с изкуство, да поощрят млади таланти, да решат обществени проблеми и прочее полезни занимания. Но не го правят, защото това е нещо напълно непознато и неинтересно за тях… Накрая умират вършейки същото и всичко, което са натрупали става собственост на хора, които са техни наследници. Но не духовни или научни наследници – те не биха загубили ценното си време да общуват с някого, ако нямат материална изгода от това, дори това да е собственото им дете. Не, наследяват ги хора, които нямат каквото и да било общо с тях , освен може би, същия порочен начин на съществуване.
Устойчив механизъм за разпределяне на собствеността по начин, който е рационален в глобален план няма да се появи по – рано от “ерата на глобалната осъзнатост” – ерата, когато всеки човек ще е наясно с всички основни глобални проблеми, когато всеки човек ще познава начините, по които е засегнат от тези проблеми, както и начините, по които може да им влияе, когато глобализацията няма да представлява заплаха за екологичната гъвкавост на човешкия вид и когато всеки човек ще се интересува как да живее така, че световната екосистема да укрепва. Собствеността не представлява друго освен полза за всички, когато е в ръцете на хора с въображение, които не я имат за самоцел. Основната ценност в това общество на бъдещето е удоволствието от взаимодействието с божествената мъдрост, пропита в Природата, а основен механизъм за поддържането му – преходът от локално към глобално мислене, възпитаването у всеки човек на съзнание за съпричастност към проблемите на Света като цяло взет, както и съзнание за собствената му роля в световната екосистема. Осъзнаване на простия факт, че Земята е общ дом, в който няма вид, който да може да бъде наречен еволюционна отживелица – всички съществуващи видове, различни от хората, имат “място под Слънцето”, което най – малко хората следва да отнемат. Хората трябва да осъзнаят отговорностите си на “Венец на природата”. И да не забравят, че всеки изчезнал вид живи същества означава намалени възможности на живота в световен мащаб да се приспособи към ситуацията след евентуален катаклизъм, ако не представлява катаклизъм самото му изчезване.
Не знам дали Човечеството ще постигне подобен устойчив начин на живот, който се нарича още комунизъм. Не мога да докажа дори дали е възможен. Но не е и нужно да е възможен, самата воля за такъв начин на живот би довела до невероятно добри резултати – както не е постигнат 100 % ефективен двигател или генератор на електроенергия, но направените усилия в тази насока са повече от впечатляващи и са възнаградени с резултати като 99.98% ефективност.

Завършвам това послание с няколко цитата от един мъдър човек, един истински изследовател:

“When you look at yourself from a universal standpoint, something inside always reminds or informs you that there are bigger and better things to worry about”
“The aim of education must be the training of independently acting and thinking individuals who, however, can see in service to the community their highest life achievement”
“Try not to become a man of success but rather to become a man of value”.

ИНФОРМАЦИЯ, ЖИВОТ И РАЗУМ

Едно от най-често употребяваните понятия в съвременната човешка социална среда. И едно от най-трудните за дефиниране. Мнозина от нас го приемат като базисно понятие с интуитивно ясен смисъл. Нека се опитаме да дадем дефиниция, поне интуитивна, която поне да не влиза в противоречие с най – очевидни елементи на ежедневието. Да речем, че в някаква област на времепространството се случва събитие, иначе казано, протича процес. Това “не остава незабелязано” в по-широка област от времепрост-ранството, която можем да наречем времепространствен квази4-хиперконус на събитието. Хиперконусът не е случайна фигура във времепространството: ако с точка обозначим събитие във времепространството (оттук нататък накратко ще го наричаме “М” – на Минковски), то ако освен това тази точка е в абсолютно хомогенен вакуум (амплитудата на квантовия етер е еднаква навсякъде наоколо и е равна на нула), областта в М, в която ще се разпространи смущението на етера, представлява конус в М, или 4-хиперконус. Тази представа се свежда до по-ниско ниво на абстрактност със следната метафора: Върхът на игла докосва абсолютно спокойната водна повърхност на някакъв широк водоем. Започва разпространение на кръгова повърхнинна вълна, което приемаме, че става с постоянна скорост с (по радиуса). Ако с камера заснемем процеса на разпрост-ранение на фронта на вълната и кадрите се правят на строго постоянни времеви интервали, то ако после разположим снимките една над друга в последователността на заснемането им на равни разстояния, вълновите фронтове на всички снимки ще образуват прав кръгов конус. Аналогична е ситуациата и при квантовия етер, но там вълновите фронтове не са окръжности, а сфери. Измере-нието, в което 4-конусът се формира е времето. Така се дефинира и направлението на времето: това е оста на 4-конуса. Тъй етерът никога е спокоен и плосък, а събитията не са точки, а са области, чиито граници не са резки, а представляват крила на разпределения на квадрата на вълновата амплитуда, конусите не са прави сферични 4-конуси, а имат сложна форма, която наричаме квази4-конус на събитието в М. Допълнителен принос за усложняването на формата има и нееднаквостта на фазовата скорост в различните точки на М. Това е встъпление, без което би било трудно да се даде коректна дефиниция на понятието “информация”.
Едновременни събития са тези, които лежат на една и съща времева повърхност (такава е повърхността на всяка снимка в гореописаната метафора). Тя не е плоска в общия случай. Това е основен резултат в ОТО. Всяко събитие е следствие от предходни събития, в чиито конуси попада. Случващото се в която и да е област в М е функция на случилото се в отрицателната (по време, назад във времето намиращата се) половина на квазиконуса на тази област. Иначе казано, всяко нещо се случва като следствие от предисторията си – в известен смисъл това е съдба. То не би могло да се случи другояче, както и морските вълни не могат да се разпространяват по произволен начин. В този смисъл дори човешката представа за “свободна воля”, в наивния й смисъл, е илюзия – всички човешки действия протичат по строго предопределен единствен начин. И случващото се в мозъка му – също. Човек взима решения, избира накъде да поеме в М. Но истината е, че каквото и решение да вземе, когато си е мислел, че има избор, това решение е било единственото възможно. Изборът е бифуркация – класическа метафора на бифуркацията е сфера, неподвижно намираща се върху друга сфера, като двете са съосни на вектора на хомогенно гравитационно поле и горната сфера е масивна. Тя се намира в неустойчиво статично равновесие и ще се намира в такова докато дори нищожна причина я накара да се премести спрямо долната сфера. В противен случай, колкото и неустойчиво да е това равновесие, тя ще се намира в него вечно. Вечно състояние на избор. За мнозина представата, че свободната воля е илюзия, изглежда абсурдна и потискаща. Но те не могат да аргументират обратното – че избор наистина е имало (в наивния смисъл – “може да се постъпи и така, и другояче”). На практика човек взима решения или под влияние на своите емоции, или на рационален принцип. И в двата случая, строго погледнато избор няма – в емоционалния случай това е очевидно, докато в рационалния съгласно някаква представа за действителността, обикновено има оптимално решение, което и бива взето, ако други фактори не попречат. А когато човек хвърля монета или зар, той просто оставя природните сили да го направляват вместо съзнанието му. Така че това е подобно на емоционалния случай. При това и монетата, и зарът са дискретни, прости бифуркации, за разлика от две гладки повърхнини (сфера върху сфера). Малцина се замислят, че във всеки момент те не са изправени пред дискретен избор – “това или друго” (монета, бинарен избор), “това, или второ, или трето, …, или шесто” (кубичен зар), “ това, или второ, …., или двадесето” (икосаедричен зар) и т. н. , а пред континуум от възможности (зарът е идеална сфера).
Обратно, ако допуснем, че наистина човек някак можеше да направи нещо, неявяващо се следствие от останалия свят в отрицателната половина на неговия квазиконус, това би означавало, че по принцип има възможнжст явленията да стават по начин, не съответстващ на причините за тях. При това положение не само не би имало смисъл от физика, но би се обезсмислила и самата “свободна воля”, защото мотивация за решението са предполагаемите последствия, т.е. причинността. А “свободната воля” отхвърля вездесъщата причинност. С което отхвърля и смисъла от самата себе си.
И така, след всичко изречено, се връщаме на понятието “информация”. То е силно свързано с причинността: причини – следствие. Същинския си смисъл то придобива в контекста на материалните структури в М – това са съотношения между вълновите амплитуди в различни малки области на едновременните повърхности в М (пространствена кохерентност), които съотношения в добро приближение се запазват във времето за някакъв период (времева кохерентност). Или, материалната структура представлява област на времепространствена кохерентност на елементарните вълнови образувания на етера, които я изграждат – електрони, протони, неутрони и т.н. В самата структура съществува разпределение на големината на кохерентността – едни връзки са по-здрави и по-дълготрайни от други. Ако разгледаме цялата Вселена като материална структура, то тя цялата е изпълнена от поле на кохерентността. Като правило, то е най – голяма там, където температурата е най-ниска, където свободната енергия е най-малко. Полето на кохерентността не е класическа функция – то няма “стойности в точки на М”, а вместо това има “стойности за дадена точка в М, всяка от които стойности отговаря за по една от всички останали точки в М (от квазиконуса)”. Дава степента на кохерентност на вълновата амплитуда на етера в дадената точка спрямо всяка от другите точки в квазиконуса.
Идеално твърдото тяло има безкрайно голямо поле на кохерентността вътре в себе си, например - това е вечна, неизменяща се система.
За информация обикновено иде реч тогава, когато имаме разпространение на някаква функционална зависимост в М. Ако тя се разпространява само във времето – това е запомнена информация, а ако тя се разпространява и в пространството – това е общия случай на разпространение на функционална зависимост в М. Доколкото полето на кохерентността е нехомогенно и неизотропно, то и съотношенията, и функционалните зависимости имат канали на разпространение, по които се разпространяват с известно “предпочитание”. Тези канали не са някакви абстрактни хипертръби в М, това са всъщност целите квазиконуси. Но обикновено вътре в конуса, във всяко негово сечение, има малка в сравнение с цялото сечение пространствена област, където полето на кохерентността е най – силно. Именно през него минава дадената функционална зависимост по такъв начин, че след преминаването й оттам, тя може да бъде прочетена, реализирана, възстановена с най-голяма сигурност във всяка стойнст. Най-накрая дефиницията изкристализира:
“Информация е разпространяващата се между области (и по-точно структури, системи) в М функционална зависимост от най-рано разположената във времето (от тях) към останалите”.
Това определение предполага две неща: първо, това е разпространяващ се през съвсем действителното М чисто абстрактен обект – функционалната зависимост, съотношението, и второ, информацията има смисъл на такава единствено ако тя ще бъде прочетена, реализирана, реплицирана. Четящите области в М трябва, разбира се, да лежат в квазиконуса на пораждащата зависимостта (която ще се разпространява) област, иначе не биха могли да я прочетат. Примерите са безброй много – книгите, радиовръзката, записът на музика, кристалния растеж, репликацията на ДНК, компютрите и т.н. Животът и неговата есенция – разумът, са един много специален пример за организация етерните структури, основан на кохерентността и информацията.
Разбирането на явлението Живот от страна на хората винаги е било съпроводено с предразсъдъци, които последователно са били опровергавани научно и въпреки това по всяко време има привърженици на отречени (като предразсъдъци) схващания. Историята на науката ни предлага ярки примери за заблуда – самозараждането на животни в развалящото се месо, витализмът на Берцелиус, креационизмът и отказът да се възприеме идеята за причинно-следствена връзка между видовете, схващането, че между живото и неживото границата е безкрайно рязка и т.н.
А що се отнася до разума (интелекта), това е живо поведение от еволюционно най-висш тип, което качествено променя много детайли в дефиницията на Живота, следвайки обаче основните положения за живото поведение. Тази дефиниция има нужда от надграждане на всеки нов еволюционен етап. Извън контекста на живота разумът не може да се разглежда (като абстрактно понятие), тъй като той е тясно свързан със своята реализация като материална структура. И всеки опит да се дефинира интелект, не притежаващ базисните отличителни белези на живота, е обречен на драматичен провал.
Да разкажем малко за най-важните признаци на живото поведение (общи за всичко, що е живо). Първо, всяка жива структура се стреми да се запази във времето (самосъхранение), като появата на разума поставя необходимост от следното допълнение: ако и докато това допринася за устойчивостта на живота като глобално явление. Второ, като правило и по възможност, всяка жива структура се стреми да се самовъзпроизведе, размножи, мултиплицира, реплицира (отново разумът иска поправка: ако и докато това допринася за устойчивостта на живота като цяло).
Живото поведение може да се обобщи така: “Директно ограничено от средата самозапазване и разпространение на материализирана като структура функционална зависимост в М (т. е. информация!) с натрупване на грешки (мутации) и реализиращо се в определен диапазон от условия”.
Мнозина от нас биха се изумили колко елементарни структури могат да отговарят на тази дефиниция, която е толкова широка, щото включва дори и нас, хората.
Като живот в много широк смисъл може да се разглежда без ограничения абсолютно всяка симетрия, загатната от материята, всяка локална проява на нарастване във времето и/или в пространството на степента на симетрия всред материята - иначе казано, всяка разпространяваща се поне във времето вълна на подреденост. В такъв смисъл дори формирането, например, на водороден атом от отделни електрон и протон, е акт на живот всред плазмата. И значи тази високоорганизирана квантова система - атомът, спокойно можем да наречем по-жива от отделните електрон и протон. По-нататък, атомите, пръснати и скитащи се из вакуума като пари на някакви химични елементи могат, при отнемане на енергия от тях, да формират отново по-симетричната структура кристал (при по-ниска температура полето на кохерентността е по-силно). И тя без съмнение е по-жива от парите! Нека по земята се търкалят четири обли камъка. Правим от тях тетраедър и констатираме гордо, че сме създали нещо по-живо от отделните камъни! Хвърляме сачми в чаша и те не след дълго образуват симетрична структура с тетраедрична клетка- нещо като кристал. Или пък просто нареждаме успоредно една на друга еднакво дебели тръби.
Разумът е наистина квинтесенцията на живота. Как действа той? В общи линии, по следния начин: Живото същество има някаква цел, която представлява определено подреждане на нещата в някаква област на М до някакво ниво на подробност и което подреждане в момента не е налице. Живото същество си представя начин как да реализира целта си: концентрирайки наличната на разположение “в момента” в паметта му информация “за това как работи светът”, то разработва функционална връзка (все едно намира решение на уравнение) между наличната подреденост на областта му на интерес от М и исканата. Търси осъществима трансформация, имайки предвид своите ограничения, познатите му природни зависимости и преценявайки (според възможностите си) възможните странични, нежелани последствия от всяко предложение за трансформация. Започва да действа съгласно вътрешната програма, която е изградило и в процеса на действие получава допълнителна информация за ставащото посредством сетивата си. Присъединява я към изходния набор от информация, въз основа на който е стартирало разработването на функцията – преход (трансформацията) и отново проработва участъци от първоначалната програма, които имат в основата си информация, която е несъвместима с комплекса от новополучената и наличната в паметта информация. Това може да означава и преосмисляне на целия план (цялата програма за действие). А може да означава и преосмисляне и дори отказ от първаначалната цел! След това се получава още информация и отново ако тя предлага “безнаказано” улеснение в реализацията на целта или пък показва нереалистични детайли в предишната програма, протича преосмисляне и съставяне на нова програма. Програмата е така организирана, че тя регламентира действията много точно и подробно в непосредствената бъдеща времепространствена околност, по-малко точно и подробно в по-далечна и само в общи линии в много далечната област на канала на живото същество в М (все едно траекторията му в М, но доколкото то не е точка, понятието “траектория” заменяме с малко по-подходящото “канал в М” или, специално за живо същество, “жизнен канал в М”). Асоциациите – нещо толкова характерно за работата на разума, представляват просто предложени “наготово” функционални връзки между съществуващи в паметта, вече налични функционални образи на области от М (наричаме ги апроксимации). Предложени от паралелно работещи части на структурата, реализираща разума (в частност, мозъка). Представите са именно функционалните образи – апроксимации на области от М. Забележително е, например това, че и самото М е такава представа. Също и етерът – “представата–всичко”.
Бидейки наясно с ограниченията си, всяко разумно живо същество разбира, че трябва да оптимизира областта от М, която иска да промени, съобразно с тези ограничения, както и с постоянно получаващата се нова (включително и обратна от извършваните действия) информация (възприятие, разбиране,обучение).

Подобни идеи за времевия конус са описани и в книгата на Л. Мардер "Пътешественик във времето и пространството". Пространство-времето около едно събитие се разделя на "минало", "сегашно"-точката на пресичане на образувателните на конуса, "бъдеще" и "другаде"-мястото (пространството) извън конуса". Книгата, макар и не на много достъпен език, разглежда парадокса на часовниците в общата теория на относителността.